За истините, които крием от себе си дори...

причини отключване паническо разстройство тревожност депресия

Невероятно е колко много можем да скриваме, сами от себе си, причините за отключване на паническо разстройство, а вярвам и, на което и да било друго тревожно разстройство. Понякога само с два, три въпроса - хората, сякаш "проглеждат" или може би за първи път си признават пред себе си, че действително има неща, които ги притесняват и които им тежат, но... до момента не са смеели дори да помислят за тях, от страх да не би да наранят някого, от страх да не би да повярват в своята ценност... Много тъжно ми става, когато, за да се запази - Човек започва сам да си създава такива мисловни модели, такива вярвания... само, за да не го боли повече... Не е трудно да се намерят причините, защото е изумително как повтаряме отново и отново едно и също, усвоено още в детството.... Впоследствие го прилагаме в отношенията си с останалите, т.е. накъдето и да погледнем - причините за отключване на тревожното състояние се "разчитат".

Ще публикувам няколко въпроси и отговори от email кореспонденцията ни с една прекрасна дама, за да видите колко бързо тя успя да намери своите отговори. Какво ще предприеме оттук насетне - е в нейните ръце. Аз вярвам в нея.

Анонимен:

Преди 9 години получих първата си паник атака. След няколко дни втора паник атака, все на места с много хора. И се почна ходене по лекари и така... до психиатър и хайде - антидепресант. Нямах избор просто. Усещах че не мога дори да изляза от нас вече, нито хора исках да виждам. Започнах да добивам кураж след третата седмица. Аз съм силна жена по принцип, а бях като сплашено мишле. Спряха паник атаките, но страха от тях остана. Преди една година спрях с антидепресанта. Усещах, че нещата са преминали отдавна, но в мен остана една лека тревожност, когато съм далеч от дома - пеш примерно или когато се качвам в автобус. Самолет - абсурд - и проба не съм правила. Забравих да ти напиша, че не можех и в кола преди да се возя. Месец ми отне да слизам, да се качвам, да треперя и да слизам, после да стискам очи до най близката дестинация и така, но това премина сега обожавам, но само с кола. Винаги искам приятели за компания, където и да отида, за по-сигурно. Срамувам се да не се изложа някъде и затова. Не съм ползвала психотерапия. Гледам клипчета от ютуб и чета книги. Зная много вече за това състояние, но въпреки всичко - нещо не ми се получава да се освободя напълно от мислите си за това, че не съм, като другите - свободна. Ходят приятелите ми с автобуси по почивки, канят ме, а аз не смея. Още, като ми предложат и сърцето ми ще изхвръкне. Ето това искам да те попитам... какво е? Няма ПА, но има тревожност, има несигурност и страх от страха. Не съм се справила нали? На моменти съм силна, а друг път рухвам толкова безпомощна.

Петя:

Казваш, спрях паник атаките, но страха от тях остана. Това наистина е доста дълга тема, трябва да се започне отначало.

Въпросът е, че дори да спреш паник атаките, ако ти не си намерила своите причини "защо" са се отключили при теб - ще ти е трудно да се възстановиш напълно. Не за друго, а защото силната тревожност ще намира нови и нови начини да се проявява, разбираш ли?

Сега, ще започнем отначало. Напиши ми коя е причината да отключиш това състояние - с няколко думи. Според теб, не изпадай в големи подробности, с няколко изречения.

След това ми опиши какво е ежедневието ти, какво работиш, ритъма на семейството ти и т.н.

Накрая - кафе, цигари и алкохол - има ли ги, в каква степен за стъпени. Спортуваш ли, активна ли си?

Анонимен:

Случи се след шок изживян в семейството. Пуша, не пия. Спрях кафето, още при първата атака, защото го свързах с нея. Веднага, след като пих кафето - дойде тя. Имам добър съпруг, но не споделям за проблема с него, за него това са "глезотии", често ми казва "нищо ти няма". Имам критични родители, които винаги искат да успявам, да "мога" и ,трябва ,"да съм най, най". Доста са морални и строги, затова винаги им се противопоставях, правейки им напук. И аз не зная кое е онова нещо, което е толкова виновно за моите паник атаки, как да го открия точно него? Но винаги, когато трябва да приема нещо извън комфорта на спокойствието, си правя куп тактики, премислям, обмислям, а това ме напряга.

Петя: Не знаеш кое е виновни за твоите атаки?! Наистина ли?!? Погледни добре писмото си - ще те цитирам:

Имам добър съпруг, но не споделям за проблема с него, за него това са "глезотии", често ми казва "нищо ти няма". Имам критични родители, които винаги искат да успявам, да "мога" и трябва да съм "най, най". Доста са морални и строги, затова винаги им се противопоставях, правейки им напук.

Ти забелязваш ли, че със съпруга си просто си продължила тенденцията да не ЗАНИМАВАШ НИКОГО СЪС СЕБЕ СИ, както всъщност си правила и с родителите си. Правела си това, КОЕТО ТЕ ОЧАКВАТ ОТ ТЕБ. Ти не си ли важна? Къде са твоите желания, къде са твоите мисли? Ако не занимаваш съпруга си и родителите си - кого?!? И тук не става дума за дуднене непрекъснато, става дума да ЗНАЯТ, да са наясно ПРЕЗ КАКВО МИНАВАШ. Разбираш ли разликата?

Не мислиш ли, че душата ти всъщност страда от това, че най-близките ти хора всъщност НЕ знаят как се чувстваш?

Ти имаш всички качества, за да се справиш и сама - това е със сигурност. Но... душата ти тъжи, малкото дете в теб е още обидено... Нужно е да направиш прошки за родителите, за съпруга си и за себе си, че си допуснала да поставяш себе си на последно място.

Не се ангажирай с моето мнение, никога. Аз пиша това, което чувствам. Възможно е да не са за теб така нещата, но ги прочети добре, помисли, тялото ще ти подскаже, дали това, което съм ти написала е онова, което душата ти чувства. Ще го усетиш, като стягане в гърлото или свиване на стомаха. Ако не се случи - значи не съм права.

Ще чакам да ми пишеш какво мислиш по въпроса.

Изпращам ти топлина в сърцето!

Моля те, обърни внимание, че не казвам да виниш близките си - в никакъв случай. За всяка ситуация /с изключение на тези в детството, въпреки че, ако се водим от теорията, че ние избираме родителите си... сме отговорни и за тях:)/ ние също носим отговорност. Докато не поемем отговорност - няма как да се възстановим напълно.

Анонимен:

Да, Петя, аз зная че начинът ми на живот в семейството е причината, но ме е страх дори да си го помисля и то защото няма как да променя нещата. Обграждам се с други хора, защото апатията на близките ми ме убива.

Чуствам се самотна, неразбрана и тъжна. Обидата и яда в мен ми пречат явно да приема това държание и така..... Действат ми утвърждения и медитации, с тяхна помощ успявам да изляза от лошо настроение, но проблема остава.

Разбирам всичко, но не зная трайно как да реша проблема си. Не мога да напусна дома си, семейството, сраснала съм с ежедневието, затова искам да променя своята гледна точка. Търся този начин. Приемане, прощаване и обичане на себе си. Почуствах те много близка, олекна ми че с някой споделих....наистина.

Петя:

Ех... "страх те е дори да помислиш"... Много ми е тъжно да прочета това, защото това е голяма тъга... Тялото ти реагира с тревожност на тези лъжовни, в някаква степен, отношения, разбираш ли?

Необходимо е да работиш по този въпрос - със специалист, трябва да превъзмогнеш обидата, нужно е да му простиш, да простиш и на себе си. Прости си обидата, не търси вината - приеми, че така е трябвало явно да се случи. Силният момент е тук и сега, днес.

Не можеш да напуснеш - значи променяш отношението, точно така. Намери други свои приоритети, ти вече си започнала всъщност, но... не забравяй да успокоиш малкото момиченце, страдащо заради отношението на родителите си, както и на жената, която е обидена на съпруга си.

Аз не успях да превъзмогна тази "лъжа" в моето семейство и се разведох. Беше много трудно, дъщеря ми беше на 2 г. и половина, не работех в онзи момента, тя още не беше тръгнала на детска градина, апартамента ми е с кредит към банката...

Прегръщам те силно, потърси, ако желаеш, специалист семейни констелации и започни да работиш с него/нея.

Съжалявам за всичко, но намери своите малки радости, намери своя начин да се почувстваш в себе си, ЧЕ ТИ СИ ЦЕННА, ТИ СИ ВАЖНА - ако не за друг на този етап, ТО ПОНЕ ЗА СЕБЕ СИ..

Винаги, когато имаш нужда да споделяш - аз съм насреща - старая се да отговарям на всички.