top of page

Моята лична история с гнева...


Петя Петрова

Гневът е емоция, която аз лично познавам много добре. Наскоро осъзнах, че гневът всъщност ми вършеше работа дълго време. С гневът аз успявах да не плача, когато ме нараняваха… Той ми позволяваше да не ме виждат слаба. Гневът ми позволяваше да не забравям онова, което ми причиниха, за да не го повторя един ден с децата си. Гневът ми даваше сили да продължавам да мисля как да ставам по-силна и по-силна, за да не позволява никога повече да страдам по същия начин.


Днес, когато съм почти 40 годишна, оценявам какво гневът направи за мен и съм му благодарна. Ясно осъзнавам, че аз просто съм избрала този начин, за да се запазя, но той вече не ми служи, дори напротив – днес той ми вреди. Мога да сравня гнева с взимане на наркотик – на момента се чувстваш силен, но после трябва да понесеш последствията от избора си. Не се виня, само си искам прошка, че не осъзнах това по-рано, за да прекъсна този модел. Не е лесно…, никак не е. Това е модел повтарян цял един Живот, но с осъзнаването колко гневът е разрушителен за мен, за детето ми, за близките ми и за Живота ми, като цяло - трансформирането му в обич става по-лесно.


Гневът е противоположната емоция на страха. Той изтласква страха, не му позволява да ни превземе.


Всеки път, когато се страхувах - аз се разгневявах, за да се овладея и да не плача, или пък да може гневът да ме „напомпа“ с адреналин и да отвърна на заплахата. В резултат, аз се превърнах в жена, която е непрекъснато в защитна позиция, считайки, че всеки иска да я нарани и нападне… Това ме постави в режим на „постоянна готовност“ да реагирам, да не ме хване някой неподготвена… Когато бях сред хора, давах още в началото да се разбере, че с мен не бива да се шегува никой…, имах/м строг поглед, рязък тон, ясен изказ и много сарказъм… Ех, колко тъжно... Всичко е свързано, едното води до другото и в един момент осъзнаваш, че си живял целия си живот, като кукла на конци – направлявана от всичко и от всеки, но не и от самият теб. Гневът /страхът/ не ми позволи да се доверя на никого, освен на себе си. Това ме направи вълк единак, винаги съм била такава. Самотен воин, това бях аз и все още съм, просто го осъзнах и се старая да се променя. Воюваща и в най-дребните неща сама, не можех да помисля дори, че, може би, може да поискам помощ… Че може би някой може да ми помогне да преодолея нещо. Нее, не бих проявила слабост отново… Слабостта за мен беше и все още често бива приемана, като равносилна на болката. За мен тази трансформация е много трудна, но няма да се отказвам.


Когато осъзнах, че гневът всъщност е бил средство за оцеляване за мен, той ми е служил за защита... разбрах защо е и толкова трудно да го „пусна“ от Живота си. Та аз не зная как да живея без него!!! Без него, аз оставам гола, аз съм слаба… Ето това е мисловния модел, който е нужно да преработвам и трансформирам в: Не е нужно да съм гневна, за да съм силна. Не е нужно да съм лоша, за да предотвратя някой да ме нарани…. Колко объркана съм била, това осъзнавам всеки ден повече…, но какво да се прави, това е бил пътя ми, няма място да осъждам себе си или другиго.


Задържайки гнева в себе си – ние не можем да простим на хората отсреща, а всички знаем колко много е важна за нас прошката… През годините съм задържала гнева и вероятно, защото подсъзнателно съм искала да потърся сметка един ден, а как можеш да го направиш, ако простиш, нали… Невъзможно е да отмъщаваш, ако си простил... Ех, как не осъзнаваме колко много се нараняваме сами себе си, в дългосрочен план, когато се придържаме към отровните емоции, като гняв и вина!


Мама Петя и Лори

За да осъзнаете в каква степен влияят нашите разрушителни емоции, ще ви разкажа нещо, което се случи с мен. Един ден, бях на събиране на тема „Вътрешно опрощение“. По време на медитацията, която дамата водеше, трябваше да си припомним ситуация, в която сме участвали и в която сме се чувствали засегнати. Аз си припомних ситуации от детството. Въпреки че на този етап аз съм в много добри отношения с родителите си, мислех, че съм простила, защото разбрах защо са постъпвали така… по време на тази медитация, представяйки си тези сцени, в мен се надигна отново гнева, направо ме превзе. Несъзнателно стисках юмруците си, едва овладявах тялото си. По някое време, водещата каза да обърнем внимание в коя част на физическото ни тяло ние усещаме емоцията. Тогава осъзнах, че си стисках толкова силно зъбите, че цялата челюст ме болеше… Дадох си сметка колко години съм стискала зъбите си от гняв..., от яд, че не мога да кажа това, което мисля…, от страх да не заплача..., за да не доставям това удоволствие на никого, виждайки ме слаба. В края на медитацията, когато опитвах да се овладея, изненадвайки самата себе си, че имам още толкова много за „чистене“, си дадох сметка, че всичкото това стискане на зъбите, освен че вреди на мен, е навредило и на дъщеря ми, проявило се е при нея във вродена липса на емайл на зъбите й. Нали знаете за теорията, че неизразените емоции ни разболяват. А за онази, че майките са директно свързани с децата си и че децата не боледуват..., ние възрастните ги разболяваме... Е, от личен опит знам, че и двете са верни. Сигурна съм, че моето стискане на зъби се прояви при нея под формата на заболяване – хипоплазия, всичките й зъби са нарушени, защото нямат защита, почти нямат емайл… Колко много съм се отровила от всички тези емоции, та дори съм навредила на някой изцяло невинен... на своето дете. В началото много се винях за това, отново вина, отново влязох в същия цикъл. После приех, че така е трябвало да стане, случилото се е случило, не мога да променя миналото, но мога да променя настоящето, а оттам и бъдещето. Сега ще направя най-доброто, което мога да направя – да се променя. Поисках прошка от нея, от себе си и продължаваме заедно напред, надявайки се, че моята Промяна също ще повлияе и нея, този път в положителна насока.


Отплеснах се с гнева, защото наистина това е моята Ахилесова пета… Толкова много гняв имах и все още имам в мен, както се оказа... Колко страхове съм насъбрала в това тяло! Не е чудно, че им е тясно и провокираха тялото ми да расте на размер… Регистрирам своят най-голям страх на този етап: да не повторя с детето си онова, което аз изживях..., само че този път аз да съм в ролята на другия - на гневния... Малко късно, аз съм тръгнала по този път, дай Боже да намеря сили да се освободя... Този страх ме кара постоянно да внимавам, постоянно да се наблюдавам, защото, няма какво да си кривим душата, ние сме деца на родителите си, ние сме възпитани по определен начин, който се проявява по един или друг начин. Промяната в начина на реагиране, промяна в начина, по който виждаме Живота - не е лесен процес. Но пък колко удовлетворяващ е само!!! Слава Богу, аз съм благословена, дъщеря ми е изумително умна, разбираща и всепрощаваща. Дори днес ми каза: "Мамо, не е нужно да си виновна за всичко ти. Позволи си да не си виновна всеки път ти!". Благодарна съм за поредното осъзнаване, сега имам още повече яснота, сега ще ми е много по-лесно. Няма да спра, дори, когато се случи да залитна отново назад!!!


Когато мисля за всичко това се сещам за Микеланджело и неговите думи:


„Идеята (за скулптурата, а в нашия случай за нашето по-осъзнато АЗ) е там, затворена в камъка. Всичко, което трябва да направите, е да премахнете излишното от нея.“


Без обвинения, без вина, всеки ден освобождавам излишното и събирам своите разпилени частици, за да съм отново цяла.


Бъдете цели и вие! Желая ви го от сърце!

TAGS

bottom of page