Не се чувствам излекувана, защото не смятам, че съм била болна

Моята първа среща с паниката беше преди 6 години. Пиейки си съвсем спокойно кафе с приятелки в една съботна сутрин, внезапно се почувствах много зле. Сърцето ми биеше лудо, не ми достигаше въздух, виеше ми се свят и имах чувството, че всеки момент ще припадна. Всички решихме, че ми е паднало кръвното и не обърнахме сериозно внимание на случката, въпреки че аз цял ден след това се чувствах много изтощена и уплашена. На другия ден това състояние се повтори, след това пак и пак и пак...

Силно притеснена за здравето си, започнах да ходя по лекари. Още в началото личната ми лекарка ме посъветва да посетя психиатър, но аз реагирах изключително остро, казах че не съм луда, че най-вероятно съм болна от нещо и трябва да открия от какво. След като посетих всевъзможни специалисти и всеки от тях казваше, че съм абсолютно здрава, аз продължавах да не им вярвам – как така съм здрава, като системно ми ставаше много, ама много лошо. Тогава започнах да развивам и хипохондрия - смятах, че заболяването ми е прекалено сериозно и сигурно за това не могат лесно да открият какво е, приписвах си какви ли не болести. Започнах да изпитвам страх да излизам, депресирах се, исках само да стоя в къщи и по възможност да не говоря с никой. Всяко излизане или изпълнение на обичайни дейности ми костваше много усилия, напрежение и най-вече страх. Ако някой ме попиташе нещо за състоянието ми започвах да плача. Не виждах шанс да се измъкна от тази дупка, в която чувствах че съм попаднала.

След известно време ходене по мъките и след множество панически атаки лекарите бяха категорични, че трябва да посетя психиатър. И въпреки, че аз също вече осъзнавах, че е редно, не можех да го приема, смятах че хората ще ми се смеят, ще ме мислят за луда и не можех да се престраша. Един ден обаче получих толкова силен пристъп на паника, след който бях готова на всичко, само и само да не се повтаря. За щастие попаднах на правилния психиатър, тя ми разясни всичко онова, което не знаех за състоянието си, на 100% потвърди и ме успокои, че е това, а не някакво друго заболяване, вдъхна ми кураж, че мога да се справя.

Започнах да пия антидепресанти, пих ги година и половина. В началото ми беше много трудно да се върна към нормалния си ритъм на живот. Страх ме беше да пътувам, не исках да ходя на места с много хора, страх ме беше да посещавам закътани места, далеч от голям град, но с времето започнах да свиквам. Докато пиех хапчетата почти не съм имала паник атаки, напротив, чувствах се отлично, дори по-освободена и много по-спокойна, отколкото преди появата на ПР. След спирането им пак съм получавала атаки, пак започвах да ги пия и пак ги спирах. През това време изчетох много информация за състоянието си и разбрах, че само с хапчета едва ли ще стане. Разбрах, че трябва да променя мисленето си, отношението си към себе си, отношението си към света. Научих се да бъда позитивна. Научих се да не обръщам внимание на „белите кахъри“. Научих се да обичам повече себе си. Научих се да благодаря за това, което имам и да го оценявам. Научих, че нищо не е случайно и е трябвало точно аз да премина през ПР, за да променя мисленето си. Научих, че това е било предупреждение и аз си взех своята поука.

С времето атаките идваха все по-рядко и понеже аз знаех какво е, знаех как да го приема, не се поддавах и те ставаха все по-слаби. Сега спокойно мога да кажа, че не съм получавала пристъп на паника не помня от кога, но не се и притеснявам, че ще получа. Не се чувствам излекувана, защото не смятам, че съм била болна. Чувствам се променена в най-добрия смисъл на думата.

За всички вас, които сега започвате промяната и за тези, които все още са объркани и не знаят какво им се случва, мога да кажа, че не е лесно, но не е невъзможно, изход има, всичко зависи от нас самите!

До скоро Петя, прегръдки и благодаря, че те има :)

Вяра