Паник атаките ми "отварят" очите...

Скъпа Петя!

Прочетох книгата "Другото лице на паниката" на един дъх и ще я пазя за моментите в живота ми, когато отново „дъх няма да ми достига”.

Иска ми се да си представя накратко – на 31г, майка на 4 г. син, по професия съм психолог. За първи път получих па преди 10 год и поради естеството на образованието си веднага си дадох сметка какво се случва с мен, но не ми се искаше да го повярвам. Всичко това, което бях учила вече за паническото разстройство – да се случва на мен??? Беше истински кошмар, имах чувството, че сама предизвиквах паник атаки, защото всеки път аз знаех, че наближават. Не знам какво се случи, явно съм променила нещо, но те спряха да се появяват от само себе си, поне спомена ми е такъв. Или може би преминаха в някаква друга форма – на генерализирана тревожност. Не стигах до атаки, но за сметка на това живота ми стана доста напрегнат. И така преди 5 години отново се появи една, но доста силна атака, с която изплаших дори доста хора, близки и непознати около мен. След това отново затишие. След три години отново и така.... никога не съм сигурна, дали съм ги преодоляла.

Но просто никога не съм гледала на тях както сега, след прочитането на книгата ти. През последните два месеца ми се случваха многократно. Толкова се изплаших, че вече са неконтролируеми. Започнаха да се съпътстват от ужасяващи мисли, страшни мисли, бях сигурна вече, че полудявам. Няма да влизам в излишни подробности, но определено паник атаките се появиха, за да ме спасят от прекомерния стрес, от живота на педал, на който сама се подлагам, от живота отдаден в грижа на всички около мен, но естествено, липса на всякакво внимание към мен самата. Вече не знам дали и колко пъти ще ми се случва отново да преживявам па, но определено гледам на тях по различен начин понастоящем. Тези състояния ми отварят очите, след като преживея шока на разтърсването им се радвам, започвам да се обичам отново, да мисля за себе си, да си почивам. Тръгнах по пътя на промяната, в това поне съм сигурна.

Пиша ти това писмо, не за да те натоварвам и с моята история, а за да ти благодаря, че в твоите думи видях много неща, които избистриха собствената ми картинка. Оказа се, че това, че съм специалист и знам всички научни обяснения за паническо разстройство не ми помогна, помага ми Петя, която го е преживяла по толкова близък до мен начин.

Благодаря ти за обичта! И аз те обичам!