За приятелите, докато страдаме от тревожно разстройство

Анонимен:

Здравей Петя, искам да те питам конкретно за една тема, която си описала и в книгата си.

Та въпросът ми е относно това, че от известно време имам проблем с воденето на лични разговори, тоест разговори с приятели, да излезем, да си говорим, да се смеем както обикновенно. От няколко месеца се улавям, че избягвам срещи с приятели или ако се видим - аз постоянно съм мълчалива, не ми се говори и нямам търпение да се прибера, за да съм сама. Ако имам среща с някого, самата мисъл за това много ме товари и тормози, дори провокира в мен телесни симптоми, като задух и тежест. Понякога си налагам излизане, оптвайки се да се отпусна и да се насладя на срещата си или на разходката, кога се получава кога не. Моля те за съвет, ти как излезе от това положение? Осъзнавам, че не е нормално това, искам да си върна нормалния начин на общуване. Сигурно има връзка и това, че много време прекарвам у нас сама, а после навън ми е трудно да се адаптирам към шума и общуването.

Петя

Няма как разговорите с приятелите ти да бъдат като преди или "както обикновено" както казваш, тъй като ти си променена коренно. А задаваш ли си въпроса, дали темите, които разискват твоите приятели те интересуват искрено?! Говориш ли с приятелите си за това, че не се чувстваш комфортно, споделяш ли с тях, искрена ли си по повод това, което чувстваш?! Можеш ли свободно да им кажеш това, което мислиш?

Между другото това, което преживяваш в момента е нормално и донякъде закономерна част от процеса на паническото разстройство. Нормално е, след като му се случи на човек пр да се отдръпне временно от Живота. На практика самото пр те принуждава по някакъв начин дори и в това няма нищо лошо. Защото ни е нужно време да останем насаме със себе си и да размислим. Да си задаваме въпроси, да търсим отговори. Зная, че на никого не му е приятно да бъде ограничен в каквото и да било степен, но просто го приеми като част от процеса. Разбира се, това не означава, че ти препоръчвам да се отдръпваш от хората наоколо. Ако човек може да запази контактите си, най-вече тези, на които държи - това ще му помогне да се възстанови много по-бързо. Но отново идва въпросът: Доколко ценни са за теб тези контакти? Вярваш ли, че имаш искрени и истински хора помежду личностите, с които се срещаш? Ако е така - единственото, което мога да те посъветвам е да споделиш с тях това, което сподели на мен. Вярвам, че те сами ще пожелаят да поговорите за това, което чувстваш ти. В случай, че това не е така - не страдай много също. Ти си в процес на израстване, на Промяна. При всяка Промяна ние губим от обкръжението си... и знаеш ли, това е прекрасно, защото около нас остават стойностните хора, които ни дърпат нагоре или вървят с нас напред.

Колкото повече си стоим в къщи, толкова по-трудно става излизането после. Ето, аз сега като майка, която си гледа детето... Страдам от нещо подобно. Вече близо 3 години съм се откъснала от активния Живот и когато ми се наложи да свърша нещо, което не е свързано с дъщеря ми... ами да кажем, че не ми е лесно. Когато излизам сред забързаните хора... Когато трябва да шофирам, а отдавна не съм го правила, особено с крещящо дете на задната седалка... Когато слушам разговорите на хората по улиците... ами същото е както при теб. Просто и ти, и аз сме се отдалечили от всекидневния Живот и това ни причинява неудобства. Напряга ни. При теб причината е пр, при мен е отглеждането на дъщеря ми. Между другото, напоследък аз също мисля точно по този въпрос, но вярвам, че когато възстановя професионалния си Живот, тогава отново всичко ще си дойде на мястото. Междувременно не трябва и двете да допускаме да се отдалечаваме прекалено от нормалния ритъм на Живот. Нека се стараем всеки ден да правим по една малка стъпчица напред. С времето всичко ще се нареди. Ами това е! Дано действително да имаш приятели, които биха те изслушали. Не очаквай да те разберат. Важното е да имат желание да те чуят.