ДАРЕТЕ, ЗА ДА ПРОДЪЛЖИМ ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ВЪПРОСИТЕ НА ТРЕВОЖНИТЕ РАЗСТРОЙСТВА

Добрич, България, petya.petrova.bulgaria@gmail.com

Споделено... от Мартин Димитров

 

Казвам се Мартин Димитров. Към момента(2012) съм на 23 години и живея в Перник. Засегнат съм  от агорафобия  от вече почти 3 години. Моята история започва от ранно детство. Израстнал сред разведени родители, желание от тях за свръх резултати, но липса на внимание с годините развих една самостоятелност. Създадох фигура на човек, желаещ да е сам, но да бъде винаги лидер, безгрешен лидер, винаги безупречен. Хвърлил се толкова в борбата си за лидерство, забравих да живея нормално. Мислех си "защо са ми приятели". След завършване на основно образование избягах в Сандански, за да бъда далеч и самостоятелен. Бях в общежитие, сам в стаята си. В училищна среда опитвах да съм винаги прав и при всяко по-голямо препятствие исках да се откажа и да избягам.Този навик ми изигра лоша шега. Завърших и започнах да следвам в София. Наложи се да съм в общежитие с още двама съквартиранти. Като заек, първа година никой не ми обръщаше внимание на това, че исках да наложа мнение и да покажа себе си като водещ. За пореден път се оказах в коварна ситуация, за пореден път ситуацията бе виновна, а аз всячески се стремях да променя всичко и да "въведа ред". Разбира се моите протести не бяха чути от никого и тогава започнаха леки световъртежи, тревожност, безразличие към ученето. Успоредно с това, бързайки да съм голям си поставях задачата да съм независим. Като част от земеделско семейство, бях решил да се хвърля в дълбокото и да бъда, като големите производители .Не  осъзнавах, че съм все още неготов и това доведе до следващото голямо разочарование. Създаде се апатия в мен към селския труд и към специалността ми (агрономство). Съответно се стигна и до прекъсване на обучението ми. Започнах работа и колегите ме уважаваха, но не можех да търпя контрола на висшестоящите и постоянно влизах в спорове. Желанието ми аз да ръководя ме принуди да напусна. Със следващата работа стана по подобен начин, въпреки перфектният работодател държащ се с мен, като с равен, аз си измислях причини за недоволство. Дразнеше ме всичко около мен и получих първите си панически атаки, това съответно ме отведе до агорафобия. Моят дом и кола станаха единствените спокойни места. Реших, че ако избягам в по-уредена страна, ще забравя всичко. Но не знаех, че с това си бягство, взимам със себе си моята агорафобия. Как ли го направих?! Вече утвърден агорафоб, реших че никой не е достоен да ме вози или пък да летя със самолет до Лондон. Това доведе до най-лудото решение в живота ми - да отида със стария си автомобил.Така взех агорафобията със себе си, моето убежище. Разбира се, когато отидох там,започнах да се страхувам да ходя пеша, да ползвам метро и да работя далеч. Пътувах до работата по 4 часа на ден в големите задръствания, вместо с метро за половин час. Бях започнал и да пия ривотрил на моменти. Реших, че така не може да се живее и се разрових в интернет. Осъзнах че ми трябва помощ, че ми трябва промяна. Попаднах на добър психотерапевт и чрез негови статии в мрежата се "съживих". Върнах се в родината със старата си кола и започна трудното ново начало. Винаги съм бил състрадателен и добър, но се оказа че по свой начин на поведение не съм бил полезен на никой с грешните си действия. С помощта на психотерапия забравих за медикаментите и се разрових в миналото си ,което изказвам сега. Промених някои пътеки на поведение и състоянието ми се оправи. След време започна една обърканост за тов,а че всичко се променя и се върнаха част от симптомите. Със всеки един ден се самоанализирам и пренареждам отношението си към живота.Сега пътувам със служебен транспорт, търпелив съм и постигам желаните разултати. Благодарен съм на всичко случило се, защото така се измъкнах от една среда и се потопих в друга, където всички ме разбират. Намерих много добри приятели, научих се да живея, научих, че имам право да греша и да избирам :)

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Please reload

FEATURED POSTS