Тотална трансформация…

Отказваш се от всичко старо.

Оставяш старото си тяло и буквално се прераждаш в нова кожа. В нов външен вид, с нови клетки, с ново всичко.

Освобождаваш се от излишните килограми. На първо място и постепенно. Но това не е края. Това е едва началото.

После започва сериозната част – освобождаваш се от всичко старо и ненужно, което носиш със себе си.

Като емоции, чувства, нрави; остаряли модели на мислене и поведение; рамки, в които сам си се вкарал или някой друг неусетно те е вкарал; всичко, което те дърпа назад и ти пречи да разгърнеш пълния си потенциал.

Всичко, което хем не харесваш в себе си, хем приемаш като част от себе си.

Ти ли си или не си?

Докъде си ТИ, и откъде започва заученото, дресираното от обществото?

Какво те спира да засветиш истинската си Светлина?..

Трудно е в началото, по средата, в края и преди края. И след края на целия този безкрайно дълъг процес.

Всеки ден се сблъскваш с някой, който не може да приеме новото ти Аз, промяната, трансформацията.

Някой все се намира, който да ти каже: “Не мислиш ли че прекаляваш? Не мислиш ли, че стигна твърде далеч? Време е да спреш”.

И точно тези думи ще кънтят в главата ти, а не десетките “Браво!” и десетките “И мен вдъхнови!”.

Точно онези горчивите думи ще сънуваш през нощта.

Ще има моменти, в които ще се съмняваш силно в себе си, в това, което правиш, в Пътя, по който си поел.

Ще се оглеждаш и няма да виждаш никой друг на този път.

Ще бъдеш сам и ще се чувстваш раздвоен.

Моменти, в които чистиш емоционалното тяло и на показ отвътре в теб излизат крайно неприятни неща.

Казваш си: “Това аз ли съм? Това от мен ли е?”

Преглъщаш горчивината, изправяш се срещу себе си, приемаш, прощаваш, продължаваш.

Прегръщаш се.

Като си тръгнал по Пътя не можеш да се върнеш назад. Нямаш право. Пред себе си. Пред душата си, пред нейния избор, пред нейната мисия.

Ще вървиш докъдето трябва да вървиш. Вътрешно знаеш къде е този точка, нещо отвътре те води и те окуражава. Само трябва да заглушиш всички външни чужди и всички вътрешни шизофренични гласове.

Понякога е трудно, понякога е лесно. Понякога е просто прекрасно и летящо.

Колкото по-прекрасно и лесно става, толкова по-ясно осъзнаваш, че следва и другата трудната част – спада.

След всеки възход идва спад. След всеки изгрев, идва залез.

Нагоре надолу. Като влакче на ужасите (или на чудесата?). Като въртележка.

Това е животът. Всеки ден. Хубави и лоши уроци, емоции, чувства, преживявания, мнения. Всичко се редува. Циклично. Като го осъзнаеш за миг сякаш поглеждаш отгоре и си казваш: “Всичко е толкова забавно! Такава игра! А аз искам да я изиграя по възможно най-добрият начин!”….

Автор: Стефи Божилова

Източник: http://stefibozhilova.com/?p=1526