Кой начин е грешен и кой верен в справянето с тревожно разстройство?

Няма верен и няма грешен път.

Има само стъпки по нашият собствен път. Няма изпитана рецепта, няма нещо, което като магическа пръчка да премахне паническото разстройство от Живота ни. Всеки сам за себе си е нужно да намери СВОЯ начин. В този смисъл, няма място да се обвиняваме, че нещо сме направили или не сме.

Паническото разстройство е уникално и в някаква степен различно, както всички сме различни. Това е така, защото то е част от нас, паническото разстройство всъщност това сме ние. Когато се научим да го възприемаме по този начин, а не като наш враг, т.е., когато видим „другото му лице” – едва тогава ще открием „своя начин”.

Разбира се, има някои неща, които е пожелателно да направим, за да успеем да „стъпим” в правилната посока. Неща, като това да се научим да благодарим и за най-дребното в Живота си, да успеем да виждаме и в най-лошото - късче добро, физически упражнения, смях, медитация, здравословно хранене и Живот.... много, много способи, но всички те са своеобразни „патерици”, т.е. само ни помагат да стъпваме по-уверено по пътя си. Нищо повече.

Едно единствено нещо се иска от нас – и то е:

отново да се заобичаме или дори да заобичаме себе си за първи път. Да уважаваме себе си, своите желания и решения.

Нищо повече. Колко просто изглежда, а всъщност е най-трудното, което Човек може да направи. Промяната на закодираните в нас модели на мислене и поведение – това е най-трудното нещо, което Човек може да направи, но и същевременно най-удовлетворяващото. За да го направим е нужна да не спираме да търсим начин да намерим, и дори ако е нужно да построим нов, само за нас самите път – пътят към себе си. „Обърнем” ли се отново към своето вътрешно „Аз” – тогава и само тогава паническото разстройство ще отстъпи назад.

Често ме питат: "Но, как, Петя, как да приема това състояние, като приятел, като нещо добро?!?", "Как се приема неприемливото?" Разбирате ли, ако ние успеем да се научим да ценим себе си – тогава ще ценим и своето паническо разстройство. Това е ключовият момент – това ще ни помогне да го приемем като приятел, който не се страхува да ни каже истината в очите, без значение колко ни боли от нея.

Веднъж достигнали до такова състояние на духа – за нас ще е без значение дали паническото разстройство си е отишло или не. Единственото, което ще чувстваме е благодарност и удовлетвореност от начина, по който се чувстваме и за това, което ни се е случило.

Може би е нужно често да си припомняме, че няма израстване без трудности. Препятствията в Живота ни провокират нашия растеж. Без тях, ние просто щяхме да съществуваме безсмислено. Осъзнавам, че има сред нас хора, които не желаят да се развиват, нито пък да разсъждават, но... щом имате тревожно разстройство вероятно това не се отнася до вас.

Успех!