Срамувам се, че не мога да се справя...

Здравей мила Петя! Благодаря ти за личния и много ценен отговор и времето, което си отделила на моето скромно писъмце!

Аз се срамувам, Петя, че след 24 години не мога да се похваля, че съм решила този голям за мен проблем и че "не съм го преборила".

Наистина изминах дълъг път, имах своите за кратко щастливи периоди, в които си повярвах, но за мое съжаление, още се чувствам "арестант" в собстения си град, в собствената си кожа...Не мога да пътувам с автобус, с превозно средство, паниката ме връхлита понякога също и като клаустрофобия "на открито" и "на закрито", а натрапчивите и тревожни мисли често контролират мислите и физическото ми тяло. Най-трудно е през пролетта, късна есен и през зимата.

Огромно впечатление ми направи твоят споделен опит, че трябва да се научим да живеем с паник атаката, да я изучим в същността й и да я контролираме, отколкото да хабим сили "да се борим" завинаги да я отстраним от живота си. Знам, че колкото повече се бориш с нещо и се фиксираш върху него, толково по-упорито то се връща в живота ти и ти противостои..по законите на физиката. Абсолютно убедена съм, че неслучайно попаднах на твоя сайт и извадка от Книгата!

Също, както абсолютно убедена съм, че ако в началото на това внезапно връхлетяло ме страдание през 1988 г. имах тази информация, която имам сега и тази ментална подкрепа, която днес получих чрез твоят сайт, нямаше да загубя толкова време от съзнателния си живот...

Казват, че няма проблеми, има възможности, че Бог не ни изпраща трудности и изпитания, които не можем да понесем.

С огромна благодарност, че си споделила историята си в Книга, че си намерила сили да споделиш своя опит и с огромното ми уважение към цялото твое знание и познание, изстрадано и преживяно! И за Смелостта ти, Петя!

Ще намеря сили и аз да споделя в няколко изречения на сайта ти своята история, ако мога с нещо да бъда полезна на други сродни чувствителни Души.

Петя

Няма за какво да се срамуваш, повярвай ми! Може и да звучи грубо и несправедливо, но всеки има своя път. Има причина нещата в Живота му да се случат и подредят точно по начина, по който са. Освен това има една приказка, че учителят идва, когато ученикът е готов. Без да визирам себе си, като учител, а по-скоро теб като ученик. Явно сега си готова. Явно сега си "отворена" за новото в Живота си. Ти сама ще видиш, когато прочетеш книгата, че всъщност "справянето" с паническото разстройство е много сходно с справянето с наднорменото тегло. Ако си позволиш отново да живееш по същия начин, когато си напълнял - логично отново ще бъдеш пълничък. При паническото разстройство е същото. Ако допуснеш отново да живееш по начина, по който си живял, когато си получил пр - то логично - отново ще попаднеш под неговите удари.

Целта не бива да е да се "отървем" от паническото си разстройство. Обърни внимание на заряда на думите, които ползваш. Да се "отърва"от нещо означава, че отричам, че то е мое! А паническото ти разстройство е твое, ничие друго. Целта по-скоро на това преживяване - паническо разстройство - е да се научим да живеем по нов начин. Целта е да се променим, а оттам и Живота си. Целта е да обърнем внимание на детайли, които, ако пр не ни беше принудило да погледнем, не бихме могли дори да подозираме за тяхното съществуване. Нужно е да обърнем историята ни с пр така, че да успеем да променим начина, по който го възприемаме. Да видим "другото лице" на паническото разстройство. Знаеш ли, много отчаяни хора са се свързвали с мен. Най-голямата радост за мен е, когато ми напишат, че са успели да открият "другото лице" и не просто това, ами са и благодарни за появата на пр в Живота си, защото в противен случай те не биха били хората, които са в момента. Дават си сметка какво им е дало пр!!! Обичам играта на думи - не заради самата игра, а защото чрез нея могат да се кажат много истини.

Още повече, не бъди така взискателна към себе си - аз получих своят първи пристъп на паника през 2000 година и 4 години почти живях с идеята, че съм обречена да полудея, защото просто не знаех КАКВО СЕ СЛУЧВА С МЕН. Не заради друго, а защото нямаше Интернет, нямаше информция, докторите нямаха информация също, всеки път, когато бях при тях ми казваха - "Здрава си", "Нищо ти няма", "Стегни се", но за нещо друго не се споменаваше... Няма да изпадам в подробности, но сега, днес, когато стига да искаш да търсиш своите отговори е много по-лесно... Точно това, което ти разказах сега беше и причината да предприема това начинание. Защото не исках никой, никога повече да се чувства, като мен - обречен - не заради друго, а защото просто няма коректната информация. Искам паническото разстройство да стане разпознаваемо, да не се чувстваме "странни", "идиоти", "диваци" сред "нормалните" хора. Не случайно слагам нормални в кавички. Ние не сме по-различни от тези другите - нормалните хора. Не сме по-малко добри от тях, дори напротив, ако питаш мен...:)

Прегръщам те и ти желая успех от цялото си сърце! Ти вече си на своя Път, въпрос на време е да преминеш към следващия етап от Живота си и зная, че той ще е по-добър.